Във тоз живот, в последния сезон,
подухва яко вятърът навън.
Не можеш да излезеш без балтон,
защото младостта е вече сън.
Мълчат във тебе скъсаните струни,
на чувствата в душата разпилени
и няма кой ей тъй да те целуне,
а сетивата ти са счупени антени.
И всяка нощ сънят ти хитро бяга,
и кара те звездите да броиш.
Вече са мечтите без облага,
затуй със спомена се мъчиш да заспиш.
Но някой ден /ще дойде тоз момент/,
очаквам аз финала на касетата.
Със спомена- тоз сладък сантимент,
ще се простя и ще предам щафетата.
Любка Георгиева