Нашите близки мъртви в този ден ни очакват... Делникът така ни е погълнал, че това е само денят, в който отиваме да си поговорим тях... Не бих казал, че се сещаме за тях само тогава... Напротив... Но тогава можем да отделим няколко часа специално, за да ги усетим като живи...

ЗАДУШНИЦА

 

С коли... С трамваи... С автобуси...

Народ... Човек да се покърти...

За пръв път равни помежду си

отиваме при свойте мъртви.

 

А те очакват търпеливи

годината да се изниже,

за да посрещнат свойте живи

след ежедневните им грижи.

 

И ето – снимката позната...

Как право в нас с усмивка гледа.

С ръце изскубваме тревата,

преди да е дошъл съседа.

 

Поливаме с бутилка вино

на кръст пръстта... И после още...

Торбичката... И вадим чинно

приготвената питка снощи.

 

Подавките... за който мине...

Подай... В пластмасови чинийки...

До плочата... И от години –

любимите им курабийки.

 

За Болката... Това е начин...

С привични действия практични...

Ами сега... Ще си поплачем...

Здравейте, милички... Обични...

Разказваме... Децата хвалим...

 

А те отдолу всичко чуха.

Свещичките... И пак ги палим.

И тоя вятър пак ги духа...

 

Нечакани сълзи се ронят...

– Я, хайде тръгвайте... Наслука!

И бързат пак да ни изгонят,

че рано е да бъдем тука.

 

Недялко Йорданов