Символът на надеждата е кратката думичка "утре". Моята втора пиеса – моментално забранена – се казваше "С надежда за утре". Беше 1968 година...
Дали сега, след толкова години, все още се надяваме на утре-то, или съвсем рационално вече знаем, че всичко се повтаря, че утре става днес, а после вчера... И изпарява ли се надеждата за нещо ново... За промяна в живота, който така или иначе си отива...
Какво си? Утре!.. Илюзорно... Неясно... Или предвидимо...
Как исках да надникна в тебе... Така ми бе необходимо...
И не от просто любопитство... И през ключалката... Вратата...
Която после ще отворя... И ставаш Днес... Поредна дата.
И за какво бе тази странна, неистова нетърпеливост...
Бях млад... Ела по-бързо! – исках... Ела, и дай ни справедливост !
И ти разтваряше вратата... Голямо... Светло... И могъщо...
И после... После се оказа, че всичко е едно и също.
Поредно действие от тази така позната Премиера...
Как Утре става Днес... Нормално...И Днес превръща се във Вчера...
А всъщност Времето е цяло... Съвсем не се дели на дребно...
Какво е Вчера, Днес и Утре... Дали това ни е потребно?
Реката си тече едничка... И друга няма... Друга няма...
И сякаш все по-бавна става, когато става по-голяма...
Залива всичките ни дни... И нас самите.. След което
повлича ни невъзвратимо, за да изчезнем във морето.
И все пак искам да те има... Необратимо мое..
Непроницаемо надничай в прозореца ми всяка сутрин .
И нека си останеш.. Нека ... Една примамлива загадка...
Илюзия необходима... Надеждица... Макар и кратка...
Н.Йорданов
SvishtovToday 22.03.2021 08:23 791
